ДОМАШНОТО НАСИЛИЕ

  ДОМАШНОТО  НАСИЛИЕ[1] 

Камелия Мирчева - психолог

Домашното насилие е една от най-разпространената, но и най-прикрита форма на подчинение на един или повече членове от семейството чрез насилствени актове.

В повечето случаи  това са съпругата и децата, а по-рядко бащата. Домашното насилие бива:

Ø      Физическо насилие - малтретиране и побои;

Ø Психическо насилие - заплахи, изолация, използване на децата, като средство за манипулация;

Ø      Сексуално насилие;

Ø      Икономическо насилие;

В някои случаи жертвите на домашното насилие се срамуват от самия акт на насилието и го прикриват. Те стават съзависими от насилника. Съзависимостта се създава само при възрастни хора, защото те имат възможност да направят своя  избор да напуснат насилника. Децата нямат този избор.

При съзависимостта действат механизмите на отрицание и илюзия. ”Бие ме защото пие. А пие поради мои грешки.” “Бие ме защото му влияе майка му” и т.н.

В повечето случай жертвата се чувства виновна, заради това, че е насилвана, има ниско самочувствие, не вярва в себе си и възгледите и за света са деформирани.

Тя е безпомощна и наранена. Отношенията в семейството са дисфункционални. Цари хаос и стрес. Семейството живее затворено и изолирано от другите. Животът на съпругите, децата и в редки случай на мъжете, жертви на домашно насилие се върти около насилника. Той умее добре да манипулира обкръжението си, като прехвърля неприятните  последици от собственото си деяние върху тях. За неговата постъпка винаги  има някой друг виновен. Това най-често е някоя от жертвите, която “го е предизвикала”. Жертвата се страхува от насилието, ненавижда го, срамува се и се опитва да го прикрие, като поема върху себе си всички задължения и постепенно се покорява със съдбата си.Основните принципи, които децата и жените много бързо научават в такова семейство са:

Ø    Да не се доверяват - липсата на доверие е предпазно средство спрямо предлаганите травми и разочарования - неизпълнени обещания, непоследователност на постъпките, гневните настроения и непридвидимите реакции;

Ø     Да не говорят за насилието - рано или късно мълчанието относно насилието засяга все повече теми от семейния живот, макар и на пръв поглед несвързани с проблема. Каквото и да кажеш, можеш да предизвикаш гнева на насилника. Домашното насилие парира комуникацията и обрича всеки от членовете на семейството на самота. Неговоренето води до затваряне на човека към външния свят. Насилието се превръща в семейна тайна, пазена яростно, поради срама, страха, а понякога и с надеждата, че всичко ще се оправи;

Ø    Да не изразяват чувствата си. Действа принципът ”замразяване на чувствата”. Това води да раздвоение на Аза. Привидно нормални житейски ситуации се превръщат  забранени теми. Всяко едно  събитие по един или друг  начин се свързва с миналото вече насилие и с предстоящото такова. Семейството страда от парализа на комуникацията.

Ø      Да живеят в постоянен страх и напрежение. В семейството с домашно насилие не се говори за това, което се е случило. Жертвите живеят в постоянно напрежение от това, как да  оцелеят. Те формират особен поведенчески модел, с който се самоизолират. Вътрешната нагласа , че дори в момента да не става нищо лошо, то всеки миг може да се случи предизвиква  постоянна мобилизация и готовност за борба или отдръпване и бягство от заплашителната ситуация.

 Фотоколаж: Камелия Мирчева

   

властта  и контролЪТ  в ситуацияТа на домашно насилие  се осъществяват се чрез:

Ø      Използване на принуда. Насилникът заплашва или реализира заплахи, че ще напусне жена си, че ще се самоубие или че ще убие жертвата, че ще вземе децата и т.н.

Ø   Използване на физическо насилие или заплахи. Насилникът държи жертвите си в постоянен страх и напрежение чрез чупене на вещи, заплашване с оръжие или с други предмети, с които може да се осъществи насилие.

Ø Използване на емоционално насилие. Жертвите са подложени на унижения. Насилникът контролира какво правят, с кого говорят, какво четат или гледат, къде ходят. Ограничава техните ангажименти извън дома и ги поставя в изолация. Той твърди, че насилие не е извършено. Прехвърля отговорността за насилственото поведение върху жертвите и ги кара да се чувстват виновни. Поставя към тях нечовешки изисквания, с които не биха могли да се справят. Така намира оправдание за  поредната доза бой и физическа агресия.

Ø   Използване на сексуално насилие - ревност. Обижда я с груби и цинични  думи. Принуждава я да прави секс против нейното желание. Държи се грубо по време на сексуален акт.

Ø      Използване на икономическо насилие - контролира всичките й пари. Не й позволява да работи или отказва да работи и я кара да издържа семейството.

Ø    Контрол чрез децата. Принуждава децата да шпионират майка си, да присъстват на нейните унижения. Заплашва я, че ще я убие или ще й отнеме децата. Използва децата като посредници.

Жертвите на домашно насилие се срамуват от това, което се случва с тях. Те са убедени във всесилността и правото на насилника да постъпва така с тях. Най-често търсят вината в себе си. Те не знаят  и не подозират дори, че домашното насилие е престъпление, което се наказва.

Влияние оказват и някои етнически социокултурни модели, при които се смята, че жената е собственост на съпруга си и това, как ще се държи той с нея  е негово право. Неосъзнаването на собствените права, чувство на безпомощност и безнадежност, убеждението, че “така трябва да бъде”, самообвинения и блокирана способност за търсене на помощ са част от характеристиките на жертвата на домашно насилие. 

  Фотоколаж: Камелия Мирчева

Един от най-драматичните ефекти на насилието е, че жертвата започва да гледа на света през погледа на насилника. Проявява се така наречената ПРИУЧЕНА БЕЗПОМОЩНОСТ. Това е психологически термин, характерен за хора, които са правили безуспешни опити да променят ситуацията и постепенно са формирали поведенчески модел  на безпомощно състояние.    

  ЦИКЪЛЪТ  НА НАСИЛИЕТО протича през три фази:

Ø      ФАЗА НА НАРАСТВАЩО НАПРЕЖЕНИЕ - характеризира се със сприхавост, нервност, избухливост, раздразнителност и обвинения към другите. Всяко едно нещо, дори и най-невинна дума или жест могат  да доведат до ескалация.

Ø  ФАЗА НА ИЗБУХВАНЕ – характеризира се с наличие на физическо и психическо насилие, унижение, бой, причиняване на болка, крясъци и обиди.

Ø    ФАЗА НА “МЕДЕН” МЕСЕЦ – това е фазата,  през която има извинения и обещания, че това няма да се повтори, разкаяние. Това е фазата, която кара жертвата да вярва, че всичко ще се оправи.   

Тези фази се повтарят отново и отново и всичко се върти в някакъв омагьосан кръг. В семействата с домашно насилие всичко се върти около насилникът. Партньорът се стреми да отклони вниманието му от всичко, което би могло да предизвика избухването.

  Фотоколаж: Камелия Мирчева

Жертвата продължава да седи в тази ситуация поради действието на механизма на отрицанието и илюзията. Това са защитни механизми, които предпазват целостта на Аза. Те в първоначалния си етап действат, това крепи крехкото самочувствие на личността, но със задълбочаването на проблема спира действието им. Жертвите на домашно насилие много трудно говорят за проблема. И докато физическото насилие би могло да се докаже в съда и насилникът да бъде наказан, психическото насилие е много трудно доказуемо.

Децата, израснали в семейства с домашно насилие натрупват много болка, страх, обида и гняв, които водят до деструктивни промени в техните поведенчески модели. Те изпитват   потиснатост, обърканост, вина, самота, срам, страх, отхвърленост.

Дори физическото насилие да е насочено само спрямо майката, а не спрямо детето, то преживява, така наречената размита травма. Тя се характеризира с раздвоение и постоянен стрес. Децата реагират по различен начин, когато преживяват или стават  свидетели на насилие.

Като симптоми могат да се посочат нарушения в съня  /кошмари, нощно напикаване/, самоизолиране, физически  оплаквания /болки в стомаха, главоболие  и др./, нервност, агресия, раздразнение, подтиснатост,  рязка смяна на настроенията.

Могат да настъпят емоционални разстройства, свързани с плач без причина, натрапливи страхове и фобиини състояния. Възможна е проявата на апатия или на агресивни изблици на поведение. При някои деца, които са били жертва на продължително домашно малтретиране  емоциите постепенно се притъпяват за известен период от време, но много малък дразнител може да предизвика афектни реакции, придружени с разрушителна агресия.

Когато в семейство с домашно насилие има повече от едно дете взаимоотношенията  между децата зависят от техният брой и от възрастта им.

  Фотоколаж: Камелия Мирчева

Постоянната необходимост от самозащита, изолацията на индивида от самия себе си и от другите, както и психологическата ампутация на собствените емоции създават много голям вътрешен хаос. Той променя отношението към света и води до специфични начини на поведение, с които детето се опитва да се справи с положението и да избягва контакт с нараняващата го действителност. 

Това води до изграждането на  жизнени роли, които в действителност представляват защитни модели на  функциониране. Тези роли много рядко се срещат в чист вид. Те могат да се променят според ситуацията, но се свеждат до пет най-често срещани модела:

Ø    СЕМЕЕН ГЕРОЙ - това често е най-голямото дете. То изпълнява ролята на “визитка” на семейството, доказателството за пред хората, че всичко е наред. Семейният герой всеотдайно жертва себе си, собствените си нужди, които понякога дори не осъзнава, нито пък си дава право да притежава. Той е този, който се чувства отговорен за останалите членове на семейството.Често отглежда и се грижи за другите деца. Той е този, който се стреми на всяка цена да крепи семейството, да сдобрява родителите си, да утешава майка си. Често е блестящ ученик, но третира собствените си успехи като принос за семейството и задължение към него. Добре е организиран, трудолюбив, има голям потенциал, който рядко използва по друг начин освен за улесняване на живота на другите членове на семейството.

Ø  ПОМАГАЧ - някои специалисти приемат тази роля като разновидност на модела “семеен герой”. Това е “дете-родител”. Вниманието му е насочено главно към това да улеснява живота на родителя насилник, чието поведение отдава на това, че  пие или че някой го е ядосал. Той се опитва да намира оправдания за поведението на насилника, ангажира се с търсенето на средства за ограничаване на дразнителите му. Ако е момиче най-често става съпруга на поредния в живота си насилник.

Ø    АУТСАЙДЕР - това е “непослушното, лошото”дете, което най-често създава проблеми в къщи и в училище. С “лошото си поведение” се опитва да отвлече вниманието от същинския  семеен проблем, насилието, или да го прехвърли върху себе си, за да защити другия родител от тормоза. Парадоксалното е, че в резултат от това негово поведение се ражда семейния мит, че насилието е последица от проблемите, които създава детето. По този начин родителите прехвърлят отговорността върху него. Затова най-често аутсайдера е “виновният”, а реакциите му са поредните бунтарски прояви. В комуникациите си с околните той демонстрира остро агресивно поведение или безразличие, апатия и презрение. Тъй като не намира одобрение в семейната среда, той  много рано започва да го търси в алтернативни младежки групи с противообществени прояви. Често посяга към алкохола и наркотиците, а има вероятност и да развие суицидно поведение[2]. Изпитва омраза към себе си и към света и  е склонен към насилие.

Ø    ИГРАЧКА или ШУТ - това най-често е по-малкото дете в семейството. То най-добре умее и трябва да разведрява семейното напрежение. От него се очаква да разведри татко и да разсмее мама. То е любимото дете, появило се в резултат на отчаяния опит семейството да започне нов живот. Към него почти няма насочено физическо насилие. На пръв поглед то изглежда най-малко уязвимо от всички. Но в действителност изживява най-голямата психологическа драма на откъсване от собствените си чувства и емоции. Не може да направи граница между действителността и шегата. Трябва да се смее, когато е ужасено и в даден момент не може да реагира по друг начин. Този неадекватен поведенчески модел се пренася в общуването му извън семейството, където никой не го приема на сериозно. Трудно намира истински приятели и е обречено на огромна самота, дори и да създаде собствено семейство.

Ø      НЕВИДИМОТО ДЕТЕ - този модел на функциониране също се избира от най-малкото дете в семейството. То бяга от ужасяващия свят на скандалите и побоите в създаването на фантазен свят, в някое свое ъгълче, където да не се вижда. Такова дете не създава никакви проблеми, не прави нищо за да привлече вниманието върху себе си. То живее така, все едно че го няма. Развива цяла сфера от фантазии в света на мечтите, книгите или филмите. Постепенно се отдалечава от действителността. Това води до настъпването на прогресиращо отмиране на способности за контакт с други хора. Формира се вярването, че реалността е зла и нараняваща и единствения по-добър свят това е измисленият, който детето приема за реален. Невидимото дете е застрашено от зависимости и суициди /опити за самоубийства/, като крайна форма на търсене на покой в друг свят.

 Тези типове модели не изчерпват всички форми на защитни поведенчески механизми. Понякога едно и също дете често опитва различни роли за адаптиране към ситуацията. Възможно е и да  ги приема в различни етапи и стадии от развитието си.

Познаването на тези защитни механизми и последиците от тях от страна на работещите с деца /педагози, психолози, социални работници и др./ е особено важно, тъй като те предопределят и междуличностните отношения и ролята в групата.

Всяка една роля съдържа в себе си  способност за усилване, както на негативните, така и на позитивните и страни, които при съзнателна и умела работа биха могли да се превърнат в силни страни за дадената личност.

В тази насока би трябвало да се работи в терапевтичната практика -  като детето се изтръгва от създадения поведенческия модел, без които то не би могло да функционира, а да се базира на позитивните и силни страни на дадената роля, като се осъзнават и редуцират постепенно и нейните слабости.

  Фотоколаж: Камелия Мирчева

В следствие на домашно насилие жертвите развиват тревожни разстройства, злоупотреба с хапчета, депресии, панически разстройства, натрапливи неврози и различни видове фобии. Голяма част от тях правят суицидни опити. Безсънието и страхът са част от живота на жертвите на домашно насилие. Те имат ниско самочувствие и са особено чувствителни към съвети или критика, които приемат като пряко вмешателство в живота им. Жертвите на домашно насилие много трудно се доверяват и се нуждаят от време, за да споделят проблема.

Домашното насилие нанася трайни щети върху емоционалното, психическото и физическото състояние на жертвите, които в повечето случаи са жени. То оставя своя дълбок отпечатък и върху психиката на децата. Това се случва дори и когато те не са пряко засегнати, а са само свидетели на насилието. При такива деца се отключват така наречените „разстройства с прояви на агресия”. Това може да се случи в тийнейджърска или в зряла възраст. Несъзнателно копираният модел на поведение в семейството се копира и се пренася в живота им, като те на свои ред се превръщат в агресори.

 Фотоколаж: Камелия Мирчева

СлучаИ от практикатА

***

Жената влезе привидно уверено в кабинета ми. Беше около 38 годишна. Съблече бавно палтото си и го остави на закачалката. Погледна ме и забързано започна да говори: „...Работя в банка. Идвам при Вас, заради сина ми. На 12 години е, но започна да бяга от училище. Може и да го изключат. Той е добро дете. Дълго време се опитвах да забременея преди да го родя. Но сега незнам какво става. Класната му каза още в края на миналата година, че си е развалил успеха и няма никаква мотивация за учене. Наех частни учители, знаете ли колко пари сме изхарчили и едвам завърши, но сега и това. Тръгва за училище, изкарва два три часа и се прибира вкъщи...

...Първо казваше, че е болен и му е лошо и затова се е прибрал, но после спря да дава обяснения. Мълчи. А баща му го преби от бой и нищо. Става по зле...Баща му има собствена фирма и много работи. Изнервен е...”

Жената внезапно замълча. Когато видя, че погледът ми е насочен към синината на ръката  й сведе очи и тихо прошепна: „...Паднах, не е това, за което си мислите...Незнам дали баща му ще дойде при Вас. Той не знае, че ще Ви търся. Ще доведа детето, ако може да му помогнете...”

     ***

Момчето бе дребно на ръст. Имаше проницателен поглед, пълен с тъга и много страх. Каза, че е на 19 години, но видимо изглеждаше по-малко. Заговори притеснено: „...Знам, че трябва да направя нещо, но не знам какво и как. Баща ни почина преди 5 години. С брат ми живеем при майка и вторият й съпруг. Брат ми е само на 10 годинки. Вторият съпруг на майка ни пребива. Мен, вече не, защото пораснах и се съпротивявам, но мама и брат ми...Тя работи, а той пропива парите й. След смъртта на татко и аз почнах да работя, учех и работех, за да можем да се справим...И почти бяхме успели, когато се появи той. Оттогава няма миг, в който да сме спокойни...Мама се страхува от него, но не може да го изгони. Той заплашва, че ще ни убие, докато спим...Моля Ви, помогнете ми...”

       ***

Жената бе изключително красива. Бе нервна. Когато заговори гласът й трепереше: „...Научете ме как да простя и как да спра да  мразя баща си. Той е болен, умира и иска да му простя, а аз не мога...Помня как пребиваше мама. Мен не ме удряше, аз седях права да вратата и гледах.Кръвта течеше  по лицето на мама, а той ме питаше: „Искаш ли тя да живее?” Казвах:„да, моля те”, а той продължаваше да я удря и да ме пита. Тогава съм била на около пет годинки. Мама плачеше и не смееше да ме прегръща, когато той беше наблизо...После тя се разболя, не ми позволяваше да се грижа за нея, не даваше  да повикаме и лекар. Просто тя лежеше в стаята и умираше, а той пиеше в другата стая с приятелите си...Когато я погребвахме, той плака и все разправяше колко я обичал. Тогава бях на 15 години. Мразех го и сега го мразя. Когато започнах работа се махнах от къщи. Той ме търсеше, но аз не исках да го виждам. Миналия месец отново дойде. Изглеждаше зле. Каза, че му остава малко време да живее и че иска да му простя и да се погрижа за него...А аз не знам как....”

Фотоколаж: Камелия Мирчева

Поля, 14 годишна: Живея с баща си и с батко си. Батко е син на татко от първата му жена, но не познава майка си. Тя ги е напуснала, когато той е бил малък.  Тя ги е напуснала и после татко се оженил за майка ми и съм се родила аз. Майка ни не живее с нас, идва само да ни тормози. Тя много пие и когато е пияна става ад. Преди 3 години изпочупи всичко в къщи. татко се ядоса и я изгони.  В училище се справям, е, не много добре, но нямам двойки. Нямам и отсъствия.  Брат ми искаше да учи, но не го приеха и сега работи. Той е на 22 години. Майка го мрази и постоянно разказва, че той е причина да не се разбират с татко. Но това не е истина. Причината е в нейното пиене. Те затова постоянно я гонят и от работа...Не помня кога започна да пие. Помня, че когато бях малка и татко беше нощна смяна на работа, тя се напиваше и по цяла нощ говореше на мен и на батко колко е нещастна, как заради нас не могла да направи кариера...Сега като се замисля, каква кариера, та тя винаги е работила, като продавачка в магазин, но тогава се чувствах виновна и много зле. Мразя майка си. Тя разбива всичко до което се допре. Проблемът е, че сега татко отново сигурно ще я прибере. Тя винаги обещава, че няма да пие, че ще се промени, но това никога не става. понякога за малко успява да не пие, но после става по-лошо. Сега щяла да се лекува. Не й вярвам. винаги така казва...

Бащата на Поля: Трудно ми е. Сам с децата, на работа, нощни смени. Не знам. Не ми провървя с жените. Първата ми жена си тръгна малко след раждането на сина. Синът ми го отгледахме с майка ми, на след като тя почина се ожених за майката на Поля. Тя не е лоша жена, ама като пийне става зле. В началото това ставаше много рядко, само по празниците. Що срамове съм насъбрал пред приятели. Пийне и почва да крещи, да чупи и да вика. Спряхме да се срещаме с приятели, че то никога не знаеш какво ще се случи. Изгониха я от работа. много тежко го преживя. Работеше като продавачка в магазин за хранителни стоки. Казаха, че пиела през работно време. Тя твърди, че това не е истина...После започна постоянно да пие. Бие децата и им крещи, но синът като поотрасна тя не смее да му посегне да го удари, защото е по-силен...Известно време живя извън къщи. децата се поуспокоиха, но сега дойде. Иска да се прибере. плаче. Обеща, че ще се лекува. Не знам, не ми се вярва. тя и друг път е обещавала...Ще я прибера, заради децата и пък и може да се промени...

Братът на Поля: Сестра ми е добро дете. Много е притеснителна. Но като знам  колко бои сме изяли от майка й. Не искам да си спомням. Не познавам истинската си майка. Баба ме отгледа, но тя почина. Исках да уча, но не ме приеха. Сега вече искам само да си намеря по-добра работа и да се махна от къщи. Ще взема и сестра ми с мен, защото татко пак ще я прибира. Тя щяла да се лекува, но това винаги го казва и никога нищо не се променя. Не съм канил гости вкъщи, защото се срамувах, не знаех кога ще е пияна, кога ще е трезва и какво може да направи. Но той живота е такъв, все има нещо, дето да те притеснява....

Майката твърди, че няма проблеми и отказва срещи.

                                                  Фотоколаж: Камелия Мирчева

КОМЕНТАР ПО СЛУЧАЯ

Алкохолизмът до скоро беше смятан предимно за болест при мъжете. Днес, макар и по-рядко се среща и при жените. С какво се отличава алкохолизма при мъжете, от този при жените? Женският организъм в много по-голяма степен е уязвим към токсичното действие на алкохола. Това е свързано със специфичните физиологични особености на женския организъм. Промяната в концентрацията на половите хормони в кръвта, свързана с менструалния цикъл влияе на емоционалния фон и на обменните процеси в организма. По време на предменструалния синдром, когато много жени изпитват напрежение, раздразнителност, тревога, алкохолът по-бързо се отделя от жлъчката, което води до по-голяма концентрация именно в края на менструалния цикъл. При жените за развитие на алкохолизъм са достатъчни около три години, докато алкохолизмът при мъжете може да се развива с десетилетия. Като възрастов диапазон алкохолизма при жените се развива обикновено към 26 година, докато при мъжете е малко по-рано – през 23 година. Болестта при жените прогресира по-бързо,след около 7 години се „принуждават” да потърсят лечение, докато за мъжете този период е значително по дълъг – около 16 години. При жените са характерни смените на „трезви” и „нетрезви периоди”.

Според „Международна квалификация на болестите”, скалата, според която се определя наличието на зависимост към алкохола е свързана с наличието на абстинентен синдром.[1] Ако е налице такъв синдром, това означава, че човекът е зависим от алкохола.

Американската скала DSM4 взема предвид наличието на абстинентен синдром, но при нея се набляга на психологическото състояние на човека и на загубата на контрол върху живота и събитията в него. За зависимият от алкохола човек, всичко започва да се концентрира все повече около пиенето. Това води до нарушаване на цялостния начин на живот - до разрушаване на семейството, загуба на работата, на междуличностна средата, промяна на приятелски кръгове и контакти.

Отключващи фактори на пристрастяването към алкохола са непреработен травматичен, професионален и ситуационен стрес и социалната среда. Всеки един от тези фактори сам по себе си не е достатъчен за отключване на алкохолна зависимост.  Рисков фактор е и наличието на наследствен компонент.

Правени са изследвания, при които се наблюдава алкохолната зависимост през поколение. По принцип децата, които отрастват в семейства на алкохолици са уязвими. Родителските модели на поведение са начинът, по който децата се научават да възприемат света. Това, което се научава в детството се прилага в живота на възрастен.  Влиянието на социалната среда и на приятелския кръг има голямо значение.

Когато е налице алкохолна зависимост задължително трябва да се започне лечение /медикаментозно на първо време и след това продължителна психотерапия/.

Признаците  и симптомите на алкохолизма (алкохолна зависимост) са:

      Физическа зависимост от алкохола. Има тънка граница между злоупотребата с алкохол и алкохолизма. Но когато човек започне да разчита на алкохола, за да функционира или се чувствате физически принудени да пие границата е премината.

      Толерантност към алкохола. Първият основен предупредителен знак за алкохолизма е свързан с увеличаване на количеството алкохол. Човек с времето започва да употребява повече и повече алкохол, за да изпита същите усещания, каквито е изпитвал с по-малко количество в предишни моменти.

      Абстиненция. Това е вторият основен предупредителен знак на алкохолизма. Симптомите на алкохолна абстиненция са:
тревожност; тресене или треперене; потене; гадене и повръщане; безсъние; депресия; раздразнителност; преумора; загуба на апетита; главоболие, могат  да включат и халюцинации, объркване, припадъци, температура и прекомерна възбуда. Тези симптоми са твърде опасни за здравето.

      Загуба на контрол над пиенето. Все по-често човека започва да пие повече алкохол, отколкото иска, по-дълго, отколкото е възнамерявал или въпреки, че е казал, че няма да пие.

      Наличие на желание за спиране на пиенето. Спирането на пиенето става невъзможно, въпреки желанието за това.

      Прекарване на по-малко време за дейности, които до този момент са били важни за човека. Пиенето се превръща в център на социалния живот. Алкохолът започва да отнема все по-голяма част от времето и енергията, до мига, в който стане единственото важно нещо.

Пет мита за алкохолизма:

    Най-често истината за алкохолната зависимост се крие за оправдателни  причини за пиенето и отричането на истината .
       Мит №1: Мога да спра да пия, когато поискам.

Спирането не се осъществява. Когато човек си казва, че може да спре пиенето, това го кара да се самозаблуждава, че контролира  нещата и събитията, въпреки всички доказателства за обратното.

        Мит №2: Моето пиене е мой проблем. Аз съм потърпевшият, затова никой няма право да ми казва да спра.

Истината е, решението за спиране на пиенето, зависи само от пиещият. Но пиещият се самозаблуждава твърде дълго, че злоупотребата с алкохола е само негов проблем. Алкохолизмът на член от семейството наранява всички.

Мит №3: Не пия всеки ден, значи не съм алкохолик. Или пия само вино или бира, а това означава, че не може да съм алкохолик.

Алкохолизмът не зависи от това, какво, колко и кога пие човек. Ако пиенето създава проблеми в нормалното протичане на живота, то има симптом за наличие на зависимост или злоупотреба с алкохол, която рано или късно води до зависимост.

Мит №4: Аз не съм алкохолик, защото си имам работа и се справям добре.

Не е нужно алкохоликът да е безработен или бездомен. Много алкохолици, особено в началната фаза на зависимостта се справят с работата си и полагат грижи за семействата си. Някои дори успяват дълги години да постигат завидно добри резултати. С времето обаче, резултатите от пиенето започват да  разрушават тази  ефективност и постепенно организма и психиката рухват.

Мит №5: Пиенето не е “истинска” зависимост както употребата на наркотици.
Алкохолната зависимост е много вредна и води до промени не само в тялото, но и в психиката. Дългосрочната злоупотреба на алкохол има унищожителни ефекти.

  Фотоколаж: Камелия Мирчева

      Когато в семейството има близък човек, който злоупотребява с алкохола, се налага преодоляването на редица съкрушителни и болезнени емоции срам, страх, гняв, самообвинения. Често проблемът е толкова болезнен, че се включва защитния механизъм на отхвърлянето и отричането. Самоуспокоенията, че всичко е временно и ще бъде наред, че ще отшуми с времето не помагат.  Това води в дългосрочен план към повече щети и вреди, както за пиещия, така и за хората около него.

Никой на може да принуди човек да спре да злоупотребява с алкохола. Това трябва да реши самият той и да потърси специализирана помощ. Семейството и близките могат само да  подкрепят зависимия в лечението му. Възстановяването е продължителен процес, който изисква много  време и търпение. Признаването на проблема е първата крачка. тя е може да бъде много тежка и болезнена, не само за алкохолно зависимия, но и цялото му обкръжение.

Алкохолизмът засяга милиони семейства от всякакви  социални прослойки, раси и култури, но има средства и начини да се реши и преодолее.

---

[1] Абстинентният синдром е болестно състояние, което се явява след внезапно прекратяване на злоупотребата с алкохолни напитки. Проявява се с общо неразположение, безсъние, треперене, страх, потене, нервност, свръхвъзмудимост, подтиснато или гневно настроение, немотивирана раздразнителност, тревога, разстройства в дейността на сърдечно-съдовата и храносмилателната система. Поради този тежък физически и психичен дискомфорт лицето, което е прекратило приемането на алкохол, се стреми бързо да си набави алкохолни напитки, за да премахне неприятните усещания.

 

---

[1] Материалът е част от книгата на Камелия  Мирчева “Как да избегнем войната с децата си”

[2] суицид - самоубийство