Детската депресия, като култ в Емо културата

ДЕТСКАТА ДЕПРЕСИЯ КАТО КУЛТ В ЕМО КУЛТУРАТА[1]

Камелия Мирчева - психолог

„...Дъщеря ни е на 12 години и ни мрази. Слуша ужасна музика с крясъци. В клиповете изгарят деца и има толкова ужасии. Облича се в прилепнали дрехи в черно. Подстрига си косата. Боядиса я в черно, с ужасни зелени кичури. Бретонът й закрива половината лице. Не разговаря с нас. Мрази ни, защото сме бедни, поне така казва. Сложи си два пиърсинга от двете страни на устата. Изглежда ужасно...”

„...Синът ми е на 16 години. Новите му приятели изглеждат страшно. Гримират се със зловещо черно. Те не разговарят с нас. Идват, влизат в стаята му и слушат силна музика. Гледат едни клипове, в които разпъват деца. В къщи не говори. В тетрадката му намерих записано: „Мразя майка си, мразя баща си, мразя сестра си, която е гадна фешънка. Те съсипват живота ми и са гадни изроди...” Отчаяна съм. Синът ни никога не е лишаван от нищо. Семейството ни е с добро материално положение. Не се караме, няма скандали. Не знам какво става..”.

                        /Снимките към  публикацията са от сайтове, рекламиращи Емо културата/

„... Дъщеря ми е на  13 години. Засега ходи на училище, но видях белези от срязвания по краката й. Нищо не ми отговори, като я попитах какво е това. Може да са я вербували в секта, защото си подстрига косата. От бретона й не се вижда половината й лице. Такива са и прическите на новите й приятелки. Много грим си слагат по очите. Изглеждат бледи и страшни. Обличат се в черни дрехи. Дъщеря ми си сложи  обеца на носа и на веждите. Не говори с мен и с баба си. С мъжа ми сме разведени. Живеем в много тежко материално положение. Дъщеря ми се промени... Казала на братовчедка си, че ме мрази, защото съм бедна и оскотяла от работа. Казала още, че животът е скапан и е все едно дали си жив или не...”

„...Синът ни е на 10 години. От известно време се промени. Спря да се усмихва и е все тъжен. Не иска да говори с мен и с баща си. Употребява груби думи към сестра си. В един от учебниците му намерих лист с написани ЕМО правила за начинаещи. Звучат ужасно и абсурдно. Когато го попитах какво е това, каза че са му го дали приятели, по-големи от него. Били в 10 клас. Поразпитахме го за това и той каза, че това е тайна и ако я издаде, ще умре. Ужасно е. Не ни каза имената им, въпреки че настоявахме. Обеща повече да не се среща с тези „приятели”. Не знаем какво да правим!... Искаме детето ни пак да се усмихва...”

Все по-често чувам подобни разкази от  объркани и отчаяни родители. В последните години в процеса на работата си попадам на негативни културни влияния, които обсебват душите на децата ни и ги правят агресивни, отчаяни, нещастни...

Някои от тези влияния на пръв поглед изглеждат като поредната форма на мода или тийнейджърски протест. Но в действителност те обхващат предпубертетния период от развитието, когато детето все още не е формирало пълната си емоционална и социална зрялост и е особено податливо на влияния.

По-голямата част от учениците в предпубертетната и пубертетна възраст ходят на училище без мотивация за учене. Натрупаният стрес от физиологичните промени и психологичната криза в този период се засилва и от затрудненията при справяне с учебния материал в училище. Между деца, родители и учители в повечето случаи липсва диалог. Най-често комуникацията се свежда до прехвърляне на отговорност и обвинения.

        Децата са самотни и нещастни. За повечето от тях думичката щастие означава: „да имам нов GSM”, „да ме оставят на мира”, „да не ме изпитват”, „да имам 10 лева джобни пари”, „даскалите да стачкуват”, „да не ме изпитвам”, „да забия шамар на някоя фешънка, скейтър или рапър”, „да чатя в интернет”, „ да се кефя с приятели в скайпа”, „да играя на компютъра”.[2]

Родителите са безпомощни и уморени. Силите им стигат до осигуряването на средства за посрещане на физиологичните нужди на детето. Емоционалната връзка между родители и деца започва да се прекъсва.

         Никой не учи децата как да правят избори, да поемат отговорност за собствените си постъпки и да се справят с разрушителните си емоции. Липсата на изисквания и последователност в процеса на възпитанието, както и наличието на свръхизисквания са еднакво вредни и водят до висока степен на асоциално поведение.

Живеем в объркан свят, в който децата са самотни, родителите - отчаяни, а учителите - объркани и беззащитни.

Живеем в свят, в който:

Ø  Чуваме по новините, че 100 човека са взривени и сменяме канала, защото това е част от ежедневието ни;

Ø  Проверяваме имейлите си по 10 пъти на ден, но нямаме време да поговорим поне 10 минути с детето си, ако това не е наложително, т.е. ако то не е извършило нещо негативно, но понякога дори и в този случай отлагаме разговора, защото нямаме време за такива неща;

Ø  Децата ни играят всеки ден, но пред екрана на компютъра;

Ø  Най-добрият приятел на човека не е кучето, а мобилният телефон и единствената по-голяма драма от това да го забравиш в къщи, е да го загубиш;

Ø  Третокласниците пишат по-бързо на латиница с клавиатурата, отколкото говорят и пишат в час по български;

Ø  Думите „моля”, „извинявай”, „благодаря” са на път да изчезнат от речника ни.

Живеем в свят, в който ни заливат с агресия и  пошлост. Възрастните се гневят на социалното ни общество, на държавата и на какво ли не, не харесват живота си, оплакват се, но само 30 % от тях правят усилието да гласуват. 

       Синдромът на отчаянието и безверието обхваща все по-голяма част от хората. Децата биват ежедневно подложени на неадекватността на възрастните и копират и заучават техните модели на поведение.

Страшно е, когато:

Ø  10-годишно дете заявява: „Обич ли, ами това е, когато татко забрави да ме пребие, ако имам забележка…”;

Ø  12-годишни момичета смятат, че това да скубеш и биеш по-слабите си съученици е „...голям майтап, тя се гърчеше на земята, а останалите се кефеха...”

Ø  14-годишни деца са категорични, че: „...мечтите са измислица, която я има само по някои филми и в някоя и друга скучна книга от миналото, дето ни карат да ги учим в училище...”;

Ø  Голяма част от 16-17-годишните смятат, че: „...законите са някаква тъпня, дето никой не я спазва...”

Ø  Сред 19-годишните младежи масово е разпространено убеждението, че ако „...имаш пари, може да си купиш всичко и тогава дори и престъпление да си извършил, ще се измъкнеш...”

Абсурдно е, когато:

Ø   Майка на 15-годишно момче, което системно пребива и тормози съучениците си, заявява: „...Не мога да разбера какво толкова е направил. Забил десетина шамара, посритал, голяма работа. Та той ще става мъж все пак...”

Ø   Учителка казва на класа: „...Вие сте като стадо безмозъчни животни и затова на    класното имате двадесет двойки, три тройки и 2 петици...”

Живеем в агресивен, объркан, манипулативен свят, на който позволяваме да ни превърне в импулсивни същества, които търсят причините за събитията в живота си извън себе си. Защото по-лесно и удобно е някой друг да е виновен за собствения ти провал, предизвикан в повечето случаи от бездействие, страх или неадекватност.

Животът е много по-лесен, ако детето не ни досажда и се занимава само пред компютъра си или пред телевизора. И дори не си правим труда да се поинтересуваме какво гледа, какво музика слуша, какво и с кого си говори по скайпа.

    Когато детето се чувства самотно, объркано, неразбрано, отхвърлено и чуждо в семейството си, пренася това в училище и в общуването си с другите. Детето спира да споделя преживяванията, мислите и чувствата си, ако когато е започнало да говори, е чуло някой от следните отговори или коментари:

Ø  „Това са глупости, не ги мисли повече...”

Ø  „ Цял ден се трепя, за да  изкарам пари и да платя тока, водата, телефона и да има какво да ядем, а ти двойка си получил...”

Ø  „ Ако беше като брат  си...”

Ø  „От какво си лишен, каквото си поискал си получил, като в замяна очакваме да ходиш на училище и да имаш отличен успех...”

Ø  „Знаеш ли какво ми е на мене, да не мислиш, че ми е лесно да ходя на работа, ама нали заради тебе се блъскам...”

Ø  „Ти си лош и безотговорен...”

В процеса на този модел на комуникация детето се научава да не споделя, да не говори, защото това, което казва, не бива чуто и разбрано. То предпочита да бъде невидимо за околните.    

     И там някъде на границата на самотата, отчаянието и кризата с навлизането в пубертета децата търсят своята идентичност в група, която ги приема и одобрява. При групите с негативна насоченост се подчинява индивидуалността и се притъпява личната отговорност. Този тип групи се превръщат в изолирани общности, в които се шаблонизират  широк кръг от ситуации, свързани с възпроизводството на антисоциални ценности и тенденции. И всичко започва по много безобиден на пръв поглед начин: слушане на определен вид музика и омраза към тези, които предпочитат да слушат друга.

Петнадесетгодишно момче споделя: „...Скинарите мразят чалгаджиите, чалгаджиите мразят рапърите, рапърите мразят пънкарите, пънкарите мразят емотата, емотата мразят всички, че май и себе си, щото си режат вените... И въобще всеки мрази всички. И ако ти не си при някои от тях, всички заедно мразят теб. И знаете ли защо?!... Защото нямаш самоличност. А човек без самоличност бива смазван от бой и няма кой да го защити... Полицията ли?!... Та кой нормален човек ходи в полицията... Пък и да отидеш, все едно, че някой ще ти обърне внимание, най-много и там да те пребият...”

Преди няколко години ЕМО вълната вече беше в България. В началото това беше много малка група деца от 14 до 18 години. Сега са толкова многобройни, че имаш усещането, че са навсякъде. Защото ги виждаш по улиците, в училищата, в парковете.  Сред децата, навършили 10 години, вече е широко разпространена ЕМО модата.

В края на 80 години се заражда първата вълна ЕМО или ИМО като течение в музиката, разновидност на емоционално заредения пънк-рок. Терминът се появява като иронично определение за част от групите, свирещи класическо ДИ СИ звучене, което по своята същност представлява рок темпо, музикалност и мелодичен вокал с емоционален и самоаналитечен текст.  Втората вълна са появява около 1994 година, като освен разновидност на пънк-рока като ЕМО се припознава и по-тежко инди и вариации на хард рока със запазено звучене, но с променена тематика на текста. В музиката са характерни елементи като плач, стонове, викове и крясъци. Текстовете са за безсмислената любов, насилието, несправедливостта  и жестокостта на живота.  Музиката е неистово силна и най-характерното за нея са продължителните викове на вокалиста, наречени скрийм. Около 2002 г. се заражда третата вълна ЕМО, която обхваща и нови музикални стилове.

Основното в ЕМО философията е, че те са различни от близките си и околните до такава степен, че не могат да заемат мястото, което им е отредено от другите в света. Емотата вярват, че фактът, че  никой не ги е питал дали искат да се родят, им дава основание да са нещастни. Те смятат не само, че не са разбирани от околните, но и вярват, че всички ги мразят. И затова и те мразят. 

В „Библия на ЕМО”, в която са формулирани 58 заповеди, които всеки последовател трябва да спазва, четем:

Ø      Отричай всичко изречено от родителите ти!

Ø      Всичко, което родителите ти казват, е лошо и вредно. Те те мразят и ти трябва да ги мразиш.

Ø      Всички, които не са „меки китки”, са олигофрени.

Ø      Ако си момче, знай, че всяко момиче и момче искат да спят с теб.

Ø      Ако си момиче, всеки спи с теб.

Ø      Никога не можеш де си сигурен какво правиш, но затова винаги имаш черен лак.

Ø      Прическата ти трябва да е такава, че да обърква хората за пола ти.

Ø      Имай профил с ник, който да съдържа поне три Х, а аватарът ти да съдържа кръв и бръснарско ножче.

Ø      Мрази чалгата и тъпите чалга фешъни.

Ø      Режи си вените, когато си сам в къщи и си скрий белезите с гривни.

Ø      Обличай се в черно, розово или цикламено. Пускай косата си дълга отпред.

Ø      Междувременно пак си нарязвай вените, защото не си го правил вече от два дни.

Ø      Ти живееш и се раждаш, единствено докато кръвта ти тече. Ти вече си ЕМО и затова отиваш и отново си режеш вените.

Звучи страшно, звучи ужасно, но това са фактите. Прието е като своя характерна черта ЕМО децата да определят себе си като бисексуални, тъй като границите между половете са твърде размити. Прическите, гримът, дрехите и типичните атрибути за поддържане на стила са еднакви и за момчетата, и за момичетата. Най-отличителното в прическите е бретонът, който закрива почти половината лице. Той е дълъг, прав, филиран. Останалата част от косата е рошава и стърчаща. Това е прието за символ на живота в тъмната страна на света. Емотата боядисват косите си гарваново черни или тъмно кафяви, като прибавят понякога в тях ярки зелени и розови кичури. Гримът и при момчетата, и при момичетата е тежък, със силно очертани очи. Устните са очертани в блед нюанс, най-често със светъл фон дьо тен. Пиърсингите на носа, устните и веждите са част от атрибутите на стила. Дрехите са в черен или розов цвят, прилепнали по тялото. Характерни са тесните, прилепнали дънки. Към тях се прибавят ярки детайли, един или два колана с капси или вериги. Носят се и черни тениски с разкъсани на парчета розови сърца или с детски рисунки на анимационни герои. Обувките са кецове или черни маратонки с розови връзки. На ръцете се слагат множество гривни, с които се прикриват белезите от нарязванията.

         Автоагресията е част от ЕМО културата. Нарушаването на целостта на тялото е знак за принадлежност, която започва да се доказва още в първата фаза.

В  „ЕМО правила за начинаещи” четем:

Ø „Повтаряй всеки ден най-малко три пъти: „Всички трябва да ме оставят на мира. Не заслужавам по-добър живот. Никой не ме разбира. Всички ме мразят и аз трябва да ги мразя.”

Ø „Наложително е да мразиш родителите си. Научи се да ги мразиш. Ако родителите ти са богати, ги мрази за това, че имат пари. Ако родителите ти са бедни, ги мрази за това, че нямат пари.”

Ø „Мрази всички възрастни и организации, те ограничават ума ти и те мразят.”

Ø „Бъди жалък, ама много жалък. Чак когато станеш толкова жалък, че никой да не може да те трае, освен теб самият, вече си истински ЕМО.”

Ø „Рисувай депресиращи рисунки, дори и да не можеш да рисуваш.”

Ø „Режи се, ти просто обичаш болката и само чрез нарязани вени можеш да доказваш себе си.”

Ø „Мрази, мрази, мрази... Когато отиваш на купон, никога не се забавлявай!”

Ø „Гледай злобно. Не се усмихвай. Мрази щастливите хора, помни, че те не те разбират и също те мразят.”

Ø „Чувствай се ненужен. Крещи и се карай безпричинно.”

Когато един човек започне да повтаря поне по три пъти на ден тези думи, неизменно при повторенията ще започне да се ражда убеждението за тяхната вярност. А какво се случва в десетгодишно дете, при което няма все още формирана ценностна система  и завършена емоционална зрялост?!... Отговорът е простичък – психиката се деформира и зомбира. Последователите на ЕМО мразят и вярват, че всички ги мразят.

       Страшно е да живееш в света на собствената си омраза. Омразата, гневът, интригата, злобата и отчаянието са товари. Изключително тежки товари, които тръгват от човека и се връщат към него със страшна сила, с която го разрушават. ЕМО културата е манипулативна. Тя насажда у последователите си състояния, които са част от симптомите на депресията, а именно:

Ø      чувство на тъга и емоционална празнота;

Ø      усещане на безполезност, чувство за безпомощност и излишност;

Ø      лесна раздразнителност и изолация;

Ø      суицидни мисли и действия;

Ø      недоволство  и липса на смисъл от живота.

Депресивното състояние е реакция на загубата на нещо много ценно в човешкия живот. А има ли  по-голяма ценност от това да обичаш и да бъдеш обичан?

Живеем в объркан и сложен свят, на който позволяваме да ни смазва и убива ежедневно. Живеем в свят, на който позволяваме да ограби вярата, оптимизма и надеждата на децата ни. Живеем в свят, който е такъв благодарение и на нашата пасивност и нежелание да го променяме.

Не е ли крайно време да кажем: „НЕ НА СТРАХА! НЕ на отчаянието, безверието и пасивността” и да спасим децата си. Децата ни се нуждаят от обич, подкрепа и разбиране. 

        Децата, които се чувстват истински обичани и ценени винаги, дори при криза, оставят мост за връщане. А тези, които продължително вярват, че са мразени, отхвърлени, неразбрани и  нежелани, унищожават всички мостове за връщане.

 Децата ни се нуждаят от нас. И ние се нуждаем от тях. Но понякога го разбираме твърде късно, безнадеждно късно...

---

[1] Статията е част от книгата на Камелия Мирчева „Как да избегнем войната с децата си” изд. Арт клуб „Херос” Стара Загора 2012 и  е публикувана под заглавие„Нашествието на Емо културата” в списание  „Обществено възпитание” бр. 4/2008

[2] Отговорите са от анкетно проучване с деца на възраст от 10 до 16 години.

ДЕЦАТА И РАЗВОДА

ДЕЦАТА  И  РАЗВОДА[1]

Камелия Мирчева - психолог

                                                                                    Двата вълка в нас

(притча)

  Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която бушува във всеки човек, за доброто и злото,  за семейството и за живота.

  - В душите ни се борят два вълка. Единият е зъл и той носи нещастие. Той е гневът, злобата, завистта, недоволството, отмъщението, омразата, алчността, негативизмът, фалшивата гордост и неоснователните претенции. Другият е добър. Той е радостта, разбирателството, мирът, любовта, прошката, надеждата, добротата, спокойствието, скромността, благосклонността, щедростта, състраданието и вярата...

 Внукът се замислил за миг и попитал дядо си:

- И кой от двата вълка побеждава? 

-Този, който нахраниш - отвърнал старият чероки…

Разводът е едно от най-силно стресиращите събития в човешкия живот. Сред специалистите е широко разпространено мнението, че разводът води до стрес, еднакъв по-сила със загубата на близък човек. Но докато посттравматичната реакция при загубата постепенно отшумява, то при развода се задълбочава от съпътстващите го конфликти, придружени в повечето случай с упреци, обвинения, жестока омраза и ненавист. 

Разводът не само че не слага край на конфликтите вкъщи, а в повечето случаи води до тежки последици, свързани с:

Ø    Финансови проблеми. Проучванията показват, че в жизнения стандарт на жените, преживели развод,  настъпва спад. Повечето жени се борят от една страна с емоционалната болка от раздялата, а от друга са принудени сами да се грижат за себе си и за децата си. Към всичко това  се прибавят и финансовите разходи за приключването на бракоразводното дело.

Ø    Песимистичен възглед за живота. Разведените мъже и жени са с по-песимистични възгледи за живота от брачните двойки, които имат по-позитивни възгледи за бъдещето си. Това е свързано с настъпващите с развода промени в начина на живот (промяна на жилище, подялба на имущество, промяна на приятелски кръг и нарушаване на междуличностните контакти).

Ø  Здравни смущения. Здравословните последици от развода  са свързани с емоционалния срив, който оказва и соматично влияние.

Ø     Смущения от психологичен характер. Налице е спад в психическата кондиция след преживян развод. Проявяват се фактори на депресия, враждебност, отчаяние, ниско самочувствие, нежелание за общуване с другите и повишена тревожност причинена от страх, породен от въпросите „дали ще се справя”, „как ще живея от сега нататък”, „какво да правя” и т.н. 

        Разводът е особено тежък за децата. Родителите, въпреки доброто си намерение всичко да мине цивилизовано, съсипани от собствената си нараненост и болка, често се поддават на разрушителни негативни емоции и започват ожесточена война помежду си. Тази битка разрушава и малкото останали връзки между тях. В нея най-често са замесени  децата и други членове на семейството (баби, дядовци, други роднини).

Децата биват принудени да бъдат съучастници в жаждата за надмощие на възрастните. И те стават най-голямата жертва на проблемите между родителите си. В дългогодишната си практика съм виждала освирепели от омраза към бившия съпруг/а родители, които говорят какво ли не пред детето си за човека, с когото са живели дълго време. Виждала съм разведени майки, които не разговарят с дни с 8-годишните си деца, защото са приели подарък от бащата. Слушала съм баби, които чумосват и анатемосват бившата снаха пред детето и го поучават как да не изпълнява това, което тя иска от него. Срещала съм се с бащи, които карат децата си да шпионират майката с кого се среща и използват всичко това в съда, за да й отнемат родителските права. И повечето от тези хора бяха много добри във всичко останало, което не се отнасяше до отношенията им с бившия партньор. И въпросът като че ли не опира до образование, интелект и професия, а се свежда само до непреодоляната травма от развода.

Раздялата между родителите е едно от най-силно стресогенните събития в живота на децата, въпреки че емоционалната им реакция е строго специфична според възрастта.

Разстроените и конфликтогенни семейни отношения в повечето случаи водят до:

Ø  Девиантно поведение (бягства от училище и къщи, слаб успех в училище, противообществени прояви, употреба на алкохол и наркотици, агресия и т.н.)

Ø  Общо вътрешно напрежение, повишен стрес, депресии, невротична симптоматика;

Ø  Отчуждение между деца и родители, самота и болка, които водят до затруднени междуличностни контакти, нарушена комуникация, трудности в  процеса на социализация, липса на самоконтрол, склонност към импулсивност или изолация.

          Семейната война, която избухва в спорове за родителски права и имущество, може да има жестоки последствия върху психиката на детето. Дори и наличието на идеалния вариант, безконфликтен и цивилизован развод (което е изключително рядък случай за нашите условия) травмира детето, тъй като то трябва да прави избор между двама души, които обича. Неговият живот прави тотален обрат, свързан с това, че трябва да живее при нови условия и по различен начин. Започналата семейна война  (в която се въвличат и други близки хора) отключва силно и продължително емоционално страдание в подрастващия индивид, който е свързан психологически с всички участници. Той се чувства объркан, застрашен и изоставен. В създадената ситуация често възрастните забравят, че се развеждат с партньора си, а не с децата си. Те прехвърлят проблемите си върху детето, което остава самотно и беззащитно по средата между тях.

„...Те постоянно си крещят един на друг. Мразят себе си и мен. Когато съм с майка ми, тя се сърди, че съм била при баща си. Казва, че съм я предала и не заслужавам нищо и то, само защото се срещнахме с баща ми. И той през цялото време говореше колко отвратителна е майка ми. Не искам да ги слушам. И тях, и баба ми, която не спира да ме разпитва и да обвинява мама...”

                                                                                                     (Ева, 15г., избягала  от къщи)

 „Откакто мама и татко се развеждат, нямат време за нищо друго, освен да се обиждат един друг. Защо да ходя на училище... и без това всичко е толкова страшно, не знам къде ще живея, защото делят апартамента. Няма да имаме стая със сестра ми и сигурно ще ни изпратят в някой дом.”

                                                                           (Мартин, 11-годишен, с бягства от училище)

„Баба ми се оказа голяма змия. Преди беше една такава добра и загрижена, но сега като се развеждат нашите, тя командва парада. И баща ми  я слуша за всичко. Ако тя не бълваше толкова отрова, нямаше да се разведат…”

                                                                                                                          (Ася, 17-годишна)

„Питаш ме за развода ?... Ами кеф. Майка иска да се прибирам в 10 (22) часа, но татко казва да не я слушам, защото акълът й не е много в ред. Пък и защо трябва да се прибирам, майка само плаче, спря да готви и чисти, не й стигат парите, защото плаща на адвокати. Баща ми,  не че искам много да го виждам, ама той ми дава пари и ме оставя да правя, каквото си поискам, стига да не говоря нещо хубаво за майка ми… Иначе съм с висок успех, но защо ли ми е? Преди мислех да продължа да уча, но сега няма смисъл, кой ще ме издържа…”

                                                                                 (Марин, 18-годишен, с бягства от къщи)

Когато достатъчно травмиращото събитие на развода е придружено с крясъци, обиди, скандали и злословене спрямо другия партньор, това детето става или страхливо и болезнено чувствително, или агресивно. Конфликтната семейна среда води до повишаване на емоционалната нестабилност  и до поведенчески проблеми. Отношенията на ярост и омраза между родителите засилват тези проблеми и увеличават продължителността на приспособяването към новата ситуация.

Разводът внася коренна промяна в живота на цялото семейство. Освен наличните психологически аспекти, ситуацията има и свои юридически страни, свързани с попечителството над децата. То може да бъде присъдено на единия родител, но може и да е общо, при което детето да живее постоянно с единият родител, но да посещава другия. В този случай решенията се вземат от двамата родители.

Децата на разведените родители преживяват най-тежко празниците (рождени дни, Коледа, Нова година и др.) и ваканциите, в които трябва да избират с кой от родителите да бъдат. Бракът, колкото и лош да е бил, е гарантирал някаква яснота на отношенията, на много битови, финансови, социални и емоционални аспекти от живота на детето. В него е имало известни и познати неща. Разводът променя тази ситуация. Той внася нови, най-често негативни отношения между приятелите и роднините на партньорите.

В процеса на развода всеки от съпрузите преминава през различни фази, заредени с високо емоционално лично напрежение и не еднаква продължителност. Повечето хора, преживели развод, го смятат за личен провал. Накърнена е самооценката и самочувствието им,  подложени са на силен стрес и трудно могат да се мобилизират за пълноценно изграждане на личния си живот след него. Често се страхуват да създадат трайни взаимоотношения или връзки с нов партньор. Или ограничават контактите си с околния свят и се посвещават на грижи за децата.

  „...Откакто се разведоха, майка ми е кълбо от нерви. Постоянно се притеснява дали съм облечена, дали съм се нахранила, кога излизам, с кого съм. Постоянно ми звъни да види как съм. Държи се с мен, сякаш съм малоумна. Мъчно ми е за нея, но понякога чувствам, че не ми стига въздух от нея. Не излиза никъде, няма приятели… 

Казва, че аз съм смисълът на живота й, само че аз си искам моя живот и  моите приятели…”                                                                                           

                                                                                                                                       (Мая, 16г.)

Всеки развод е загуба и за родителите, и за децата. Тя е травмираща за всички. Но преодоляването на загубата означава:

Ø    освобождаване на потискащите и мъчителни преживявания без ограничаване на шансовете за  пълноценно развитие;

Ø    запазването на самооценката, самоуважението и социалната интеграция чрез създаването на нови междуличностни взаимоотношения;

Ø    осмисляне на преживяванията и опита и намиране на правилен изход от създадената ситуация.

Най-често срещаните реакции на стрес при деца в ситуация на развод

Възраст на детето	Реакция
До 4 години	Нервност, често и безпричинно плачене, проява на капризи, тъга, промяна в навиците, отказ от разговори, страх да заспива само
От 4 до 6 години	Продължителна тревога, възможна регресия към по-ранни навици, гневни изблици, възможно е агресивно поведение или изолация; отказ от храна;
От 6 до 8 години	Гняв, тъга, агресия, поведенчески проблеми, придружени със соматични прояви (главоболие, болки в стомаха);
От 8 до 12 години	Вероятен отказ от контакт с единия родител (тъй като е възможно детето да вземе страна в отношенията и да обвинява другия родител за развода). Трудности в училище, рязко намаляване на успеха, отсъствия. Агресивни и противообществени прояви. Депресия, гняв, вина, изолация или свръхактивност. Соматични симптоми, главоболие, чести болки в стомаха, липса на апетит.
От 12 до 15 години	Обвинения и агресивно поведение към единия или към двамата родители. Бягства от къщи, противообществени прояви, раздразнителност. Отказ от подчинение на родителски изисквания. Училищни проблеми. Конфликтно и агресивно поведение. Възможна е и употребата на алкохол и наркотици.
От 15 до 18 години	Опозиционно поведение, породено от чувство за вина към единия от двамата родители. Силна агресия към единия или към двамата родители. Училищни проблеми. Бягства от къщи. Употреба на алкохол и наркотици. Противообществени прояви. Отхвърляне на родителски авторитет. Възможни са прояви и на физическа агресия.

Би ли могъл да се минимизира стресът за децата в ситуацията на развод? Определено да. Нужно е да се спазват няколко простички правила, за които се изисква  усилие от страна на двамата партньори:

Ø  КАЖЕТЕ НА ДЕТЕТО. След като родителите са взели решение за развода и са си изяснили бъдещите планове, добре е заедно да говорят с детето. Важното в тази ситуация е да няма упреци, обвинения, конфликти и разправии пред него. Съобщението трябва да бъде поднесено много внимателно и деликатно. Разговорът трябва да бъде съобразен с възрастта на детето и да носи  послание, че каквото и да се случва между родителите, то не би променило обичта и грижите им към детето.Детето трябва да разбере, че разводът е нещо, което се случва между родителите. Той ще донесе промени в живота на всички, но това няма да засегне любовта и на двамата към него. Детето ще задава въпроси. Отговаряйте им спокойно и без да нападате и обвинявате, когото и да било. Дайте му достатъчно информация за предстоящите промени, така че да го подготвите колкото е възможно за тях.

Ø  ОВЛАДЯВАЙТЕ НЕГАТИВНИТЕ СИ ЧУВСТВА КЪМ ДРУГИЯ РОДИТЕЛ. Колкото  и трудно да е за родителите, овладяването на негативните емоции е особено важно. Родителите често забравят, че детето няма вина за това, че се развеждат. Децата реагират различно при новината за развода. Много от тях плачат, други задават прекалено много въпроси, трети не питат нищо. При някои се проявява агресия, други се изолират в себе си и не показват адекватни емоции. Не съществува дете, което да не се притеснява какво ще се случи след развода. С кого ще живее? Къде? В същото училище ли ще продължи да учи? Ще вижда ли  другия родител? Ще ходили при бабите и дядовците си? Бъдете честни, когато отговаряте на тези въпроси и не искайте от детето ви да взема страна във вашите отношения.

Ø  ПРИКАНВАЙТЕ ДЕТЕТО ДА ГОВОРИ И ДА СПОДЕЛЯ. Много важно за него в този объркан момент е да знае, че неговите чувства са значими. Разговорите ще му помогнат да преодолее по-лесно страха от изоставяне. Помогнете му да говори за чувствата си и за това, което изпитва. Бъдете добри слушатели, независимо от това, което детето казва, независимо от болката, която изпитвате. Голяма част от децата на разведените родители обвиняват себе си за раздялата. Това може да формира синдром на вина, който в живота им като възрастни ще ги прави силно тревожни и ще ги кара да се чувстват виновни дори за грешките на други хора. Някои от децата смятат себе си за недостатъчно добри и приемат, че родителят напуска семейството заради това.

Ø  ПОДКРЕПЯЙТЕ ДЕТЕТО. Прекарвайте повече време с него и му показвайте, че въпреки цялата обърканост на ситуацията, вие го обичате и винаги ще го обичате. Различен е периодът на приспособяване към ситуацията. Понякога това е продължителен процес, но когато детето разбере, че ситуацията не може да бъде избегната, то ще се адаптира към променените условия и ще ги приеме. Този процес може да бъде по-малко болезнен за детето и без травматични последици, само ако са запазени цивилизовани отношения между развеждащите се родители.

Ø  НЕ КОМПЕНСИРАЙТЕ  ситуацията на развода с материални неща или със специални привилегии. Емоционалната болка се преодолява с любов, грижи и подкрепа.

Ø     ПОТЪРСЕТЕ ПСИХОЛОГИЧНА и ПСИХОТЕРАПЕВТИЧНА ПОМОЩ за себе си и за детето. Разводът е придружен с най-голямата криза в едно семейство. Родителите преживяват собствените си болезнени чувства. Тъгата, болката, гневът, страхът от самота, неувереността за справяне, нарушените взаимоотношения с приятели, разпадането на семейството, всичко това оказва влияние върху брачните партньори. Приспособяването на родителите към ситуацията ще улесни и адаптирането на детето. Разводът често предизвиква депресия (жените са по-податливи към депресивни състояния, а мъжете по-често търсят спасение в алкохола). Това също са проблеми, които биха могли да бъдат разрешени само с помощта на специалист. Разпознавайте сигналите за стрес, характерни за различните възрастови  групи и търсете специализирана помощ за справяне с проблемите, ако възникнат такива.

                                            фотоколаж: Камелия Мирчева

Най-честият въпрос, който ми задават родители, които са процес на развод, е „дали не е по-добре да останем заедно заради децата”. За децата е най-добре да живеят заедно с родителите си, това е безспорен факт. Но ако родителските взаимоотношения са стигнали до критична точка и нормалното съвместно съжителство е невъзможно, разводът е за предпочитане пред среда, заредена с напрежение и тормоз.

     Животът на едно дете в непълноценно, дисфункционално семейство може да бъде много по-травматичен, отколкото животът му след цивилизован развод.

Един спокоен, усмихнат и щастлив, макар и разведен родител, е по-полезен за децата си, отколкото двама озлобени, изнервени и вечно каращи се родители.

Много важно е след  развода да се запази нормална обстановка за функциониране на ежедневните неща (правила за поведение, методи на дисциплина, дори навици на хранене). Детето трябва да бъде обградено с любов. Добре е родителите да се стремят да запазят родителските си роли и взаимоотношения спрямо детето. Ако децата са повече, не ги делете, те трябва да живеят заедно.

Най-добрият вариант след развода е децата да останат да живеят постоянно при единия родител и редовно да се срещат с другият (през почивните дни или да живеят при него през ваканциите). Децата трябва да знаят, че могат да контактуват с родителя, при когото не живеят винаги, когато пожелаят.

В нашите условия след развода децата най-често остават при майката. Когато срещите с бащата са затруднени или не се осъществяват, детето развива дефицити, които могат да окажат много тежки последици върху психиката му.

„Чакам да стана пълнолетен, но и тогава какво ли ще правя. Мразя да лъжа, особено майка си, но тя винаги се разстройва, като разбере, че се срещам с баща ми и с втората му жена. Баща ми е добър човек, но майка не вярва в това. Не печели кой знае колко, но винаги отделя пари да ми купи нещо. И тогава се започва: „оня пак те е подкупил, толкова съм направила за теб, посветих ти живота си, а ти ме предаде за едни дънки”… Понякога не издържам, идва ми да започна да крещя, но мълча, защото знам, че ще стане още по-лошо… Много пъти съм мислил да отида да живея при баща ми, но майка ще се поболее. 

Последния път, когато поисках да спя при него, майка се разстрои и й стана лошо. Виках лекар. Дойде баба ми и тя се развика, че ще уморя майка си...”                                                                                                                                                                                                                                           (Петко, 17-годишен)

Отиването при другия родител трябва да е определено и известно предварително на детето. Добре би било децата да имат свои дрехи и вещи и при двамата родители. Голямото и често преместване води до умора при децата и до раздвояване. А за тях постоянството, яснотата и спокойствието са много важни за психическата им стабилност. Децата трябва да знаят, че живеят постоянно с единия родител, но винаги могат да се видят или да останат за ден-два и при другия родител. 

Балансът и постигането на равновесие във взаимоотношенията след развода не са лесни, но не са и невъзможни. Възрастните са тези, които трябва да помогнат на детето да се приспособи и да приеме новосъздадената ситуация. И от това как ще се случи това, зависи и бъдещият живот на детето.

---

[1] Материалът е част от книгат на Камелия Мирчева „Как да избегнем войната с децата си” изд. Арт клуб „Херос” 2012